“Намерих тези писма” събира близо три десетилетия история и детайли от живота на две жени, които се запознават при неочаквани обстоятелства.
През 2009 г. актрисата Ина Добрева, тогава студентка в НАТФИЗ, намира няколко изхвърлени писма в софийския квартал “Лозенец”, датиращи от 1995 г. и изпратени от Париж. В тях жена на име Милена, завършила Френската гимназия в София, описва на близките си в България преживяванията си докато учи в Сорбоната. Тя заминава за Париж през 1991 г. с двама приятели, два сака и десет долара, а през 1993 г. се установява окончателно.
Всеки опит да разберем повече за историята им отключва нови и нови въпроси – от това какво е да си младеж от средата на 90-те до какво е усещането да заминеш да учиш в чужбина в период, в който пред българските граждани съществуват всякакви пречки на административно ниво, а връщането е равнозначно на провал.
Свикнали сме историята да ни бъде преразказвана от публични фигури, тук я виждаме през филтъра на един случайно открит живот. Проектът ни връща и към една различна ера в комуникацията – тази, в която животът, такъв какъвто се случва, е написан на ръка, на хартия, а емоцията не подлежи на вътрешна цензура.
В писмата Милена разказва за ежедневието в Париж, поддържането на старите приятелства между България и Франция (“Но животът и всичко в него е една голяма несигурност и ние сме затънали в нея. Адски поетично съм настроена, нали?”), трудното планиране за бъдещето, когато си нов елемент в едно общество (“Дявол да го вземе, нямам късмет в този живот. Дано поне в следващия да се променят нещата.”)
Никой от “героите” на писмата не се завръща в България.
През 2011-а година Милена и Ина започват да си пишат, докато по същото време Добрева учи в Консерваторията за драматично изкуство в Париж и подобно на изразените в писмата страхове и надежди, се чуди как да продължи напред в живота си.
“Писмата силно ме развълнуваха с младежкия си непокорен език и прямота; с хапливия и краен на моменти тон. Мислех си какво ли е станало с тази жена, която откровено не харесва живота си в Париж, българската общност там, не иска и да чуе за деца”, спомня си Ина.
Четири години по-късно най-сетне се виждат на живо в Париж и оттогава остават в контакт. “Показах ѝ писмата, снимката и ѝ разказах как съм ги намерила и т.н. Тя не се смути, а ми сподели историята на своя живот като продължение на това, което се е случило с 22-годишното момиче от 1995 г., което пише на най-добрия си приятел…”
В последните дни на 2022 г. двете разговарят отново, а обменените им мисли съставят видео сегмента на изложбата.
Милена продължава да живее във Франция. Връзката с България се поддържа най-често чрез литературата, а спомените ѝ от 90-те както в София, така и в Париж, са места, на които се случвали “страшно много неща” и в която “всяка минута носи ново откритие”. Настоящето носи колкото комфорт, толкова и смесени чувства. Въпреки че се връща регулярно в България, тя я усеща и някак далечна.
“Стори ми се интересно да изследвам граничните моменти. Например, когато младежкият бунтарски дух се пречупва, а животът тръгва в друга посока. Как и кога точно се случва това ?”.
Ина Добрева (р.1985, Варна) е позната най-вече с награждаваната си работа като актриса в театъра, телевизията и киното. През 2019 г. тя прави първата си изложба – в галерия Сu29 в Пловдив, а фокус тогава е колекцията ѝ от стари редки сапуни. През 2021 г. тя представя инсталацията “Алиби” в галерия Intro, София, посветена на желанието за съхранение в условия на продължителни кризи.
“В написаните на ръка по стените на галерията цитати от писмата на Милена и разговорите ѝ с Ина, кръгът се затваря – преди близо три десетилетия някой е описал на ръка тривиалностите от ежедневието си, а сега от дистанцията на времето и поставени в друг контекст, най-обикновеното се оказва важен документ, най-тривиалният детайл става артефакт. “Намерих тези писма” ни напомня, че където и да отидем, носим целия си багаж. Макар и в различни десетилетия, както за Милена, така и за Ина, пътят към Париж е път на промени, преосмисляне на границите на свободата с напредването на възрастта и какво е ценното в живота. И двете вече не живеят в града, който по различни причини са обитавали. Напомняне, че в това пътуване няма крайни точки.”
Светослав Тодоров, куратор
Проектът е осъществен с подкрепата на Национален фонд “Култура”
